•••

Лежим в легло със смачкани бели чаршафи и пепелник по средата. Мълчим. Той съсредоточено пуши цигара и присвива очи всеки път, когато я доближи до устните си. Прави го добре, твърде добре вероятно. Димът отдавна е спрял да ме дразни, може би дори малко ми харесва.
- Цялата тая глупост взе да ми писва. - казвам му.
Дълго време не казва нищо. Не ме поглежда. Просто пуши. Имам чувството, че цялата ни история е просто облак никотин.
- Мисля, че не трябва да идвам повече.
Мълчи. Навън започва да се развиделява и тъмните нюанси на синьото започват бавно да се просмукват в рамката на прозореца, оставяйки следа от бледи розови отблясъци. Денят ще е горещ, твърде тежък.
- Ок - казва ми, докато изгася цигарата си в пепелника. После притиска длани към очите си и стои така, без да казва каквото и да е.
Рядко говорим. Не иска да му говоря за другия си живот, не иска да чува нищо за там и тях. Той самият не говори особено, не обича думите, заменя ги с цигари и понякога с лека усмивка.
Голото му тяло лежи до моето и последното, което искам, е никога да не идвам повече. Обичам да идвам тук. Харесва ми неподредената стая. Леглото на пода. Пръстите на лявата му ръка, заключили цигара, и тези на дясната, отключили мен. Обичам виното, което пием мълчаливо, ваната, в която лежим заедно понякога, гледката през прозореца.
Истината е, че се чувствам празна, когато не е в мен. Но нещата отдавна минаха границата на физическата зависимост. Може би съм прекалено лабилна. Може би не мога просто да идвам тук и да си отивам същата като преди. Мълчанието му ме променя, харесва ми. Кара ме да търся дълбоко в него нещо, което да ме накара да остана завинаги. Отивам си и се връщам, живея в два свята, от които не мога да избера нито един. Единият е тук, в тази стая, в това легло. Другият - всичко останало навън. В единия свят съществувам мълчаливо на мястото, което съм намерила. В другия място нямам, само едно легло с бели чаршафи - понякога.
Телата ни са като парченца от два пъзела. Фигурките пасват идеално, но картинките са съвсем различни. Моите цветове са ярки и смели, неговите - обвити в мъгла. Ритъмът ни е един и същ. Или просто той обича да го прави в моя ритъм. Или не обича, но го прави заради мен. Без значение. Кара ме да спра да мисля за каквото и да е за момент, да дишам тежко, да не ми стига въздух. Не защото се старае. Нестаранието му ме възбужда повече от всичко. Нещата идват от само себе си и това е най-страхотното чувство на този свят.
Изморително е обаче. Не сексът, сексът е рай; пътуването между двата свята. Понякога искам да остана тук завинаги, друг път искам да забравя всичко и никога повече да не се върна. А той мълчи.
Ставам от леглото, за да намеря дрехите си. Не помня какви точно бяха, няма особено голямо значение. Той продължава да лежи, дланите му все още върху очите. Намирам някаква синя рокля на земята и я обличам. Може би съм я носила преди, може би изобщо не е моя. Харесва ми, мирише на него. Или вероятно просто мирише на цигарен дим. Оправям косата си пред огледалото, на което има залепена с тиксо стара моя снимка. Тук няма никакво значение, но в другия свят косата ми трябва да е винаги прилежно прибрана. Не съм сигурна дали искам да гледам себе си в отражението или в снимката. Променила съм се. Нося косата си вързана, най-малкото.
Чувам щракване от запалка и след малко усещам цигарения дим. Изправя се от леглото. Звук от тихите му стъпки по дървения под. Сигурна съм, че стъпва на пръсти.
- Красива си - чувам го да казва зад мен и след малко виждам отражението му в огледалото. Прегръща ме, докато се опитвам да прибера косата си в нещо като кок. Тялото му залепва идеално до моето, ръцете му не понасят роклята ми. Иска да ми каже да не тръгвам. Иска да се върнем в леглото, или да се изкъпем заедно. После може би да си направим закуска. Иска да ми каже, че не е ок, че иска да сум тук, че това е нашият свят.
Мълчанието му ме променя, харесва ми. Но понякога и аз имам нужда от думи. От повече думи. Вероятно утре.
Синята рокля пада там, където я намерих.

***

Всички книги неотваряни, непрочетени.
Песни, отдавна звучали на някой стар грамофон, отдавна забравени.
Писма, пожълтели от времето, любовни стихове, написани на парче от вестник. Дневник с лилави корици, размазано мастило, изветрели тайни.
Вкус на воднисто кафе, дим от влажна цигара, аромат на стар парфюм от тежко стъклено шишенце.
Счупено огледало със златна рамка.
Неоправено легло, сухи смачкани чаршафи на тънки сини раета. Прозорец без гледка. Дебели вълнени завеси, тапети на ситни цветя. На стената стара снимка на двама вече изгубени, залепена с тиксо.
Тук някога живяла е любов...
Нищо, нищо не е вечно.

Високо

Ще ти помогна да свършиш.
После ти ще ми помогнеш да започна.
Всичко отначало.

Цялата тази история е един дълъг край без начало. Една голяма глупост, страничен проект на двама объркани. Стоя на ръба на един измислен свят, до теб. Страх ме е от високото. От тъмното, от теб. Страх ме е да погледна надолу, за да не се изплъзна от ръката ти. Страх ме е да те погледна, за да не запомня лицето ти. Страх ме е изобщо да отворя очи.
Допирът ти ме успокоява. Гласът ти, ритмичните ти вдишвания и издишвания. Мелодията на тялото ти. Устните ти. Сложно е, защото нямам представа колко време ще сме тук горе. Горе, където сме съвсем сами на света. Където виждаме всичко и където сме невидими за всички. Горе, където въздухът е разреден и не ми стига... където трябва да ме храниш с дъх, където устните ти най-добре си пасват с моите. Горе, толкова високо над всичко. Страх ме е от високото.
Всичко е различно, когато си в мен. Когато мълчим на всякакви теми. Когато едновременно потреперим конвулсивно. Когато се събудим, стреснати от шум, и започнем да се целуваме.
Сутринта поглеждам надолу към цялата реалност, която ни чака, и единственото, което искам, е отново да е тъмно. Страх ме е от тъмното. Повече ме е страх да съм сама.

Vienna waits for you.

Слушах тази песен в четвъртък.

В петък избягах от училище. Метро до Neubaugasse, чай с балончета, дъжд. После вкъщи. Дъждът не спираше да вали и не се виждаше абсолютно никакво слънце. Любимото ми време.

Реших, че ще е ден за палачинки. Със сочни червени ягоди или със сирене или със сладко от боровинки. Или с всичко накуп, както баба ги обичаше. После четох книга, унесох се и заспах, докато дъждът барабанеше по прозорците. Събудих се до най-страхотния човек на света. Целувахме се. Късно вечерта тичахме навън, тихи, слушахме музика и не мислехме за абсолютно нищо. 

Защото Виена ни чака. 

Главата ми ме боли толкова често, че вече не мога да си спомня какво означава да мислиш трезво. Или изобщо да не мислиш. Безброй неща около мен, с които трябва да се справя, които трябва да науча или забравя... и толкова малко време, в което всичко да се случи. Хора, снимки, писма, карти... и всичко със скоростта на светлината.

Но вчера разбрах - Виена ме чака. Днес всичко спря, за да разбера, че понякога вместо да бързам, мога просто да вървя спокойно. Да хапна палачинки, да почета книга. Да целувам, да тичам в парка, да пия чай, когато вали. 

Why won't you realize... Vienna waits for you.

***

   - Какво може да те върне на земята, когато си обезумял от гняв?
   Искаше ми се отговорът му да беше "ти". Искаше ми се да каже, че всичко е наред, когато съм до него и държа ръката му. Исках да съм специална, да съм всичко, да съм Тя.
   - Нищо.
   Нищо.
   - Абсолютно нищо. Затова никога не съм ядосан.
 

7.

За 7 от 365 дни живея друг живот. Себе си съм, но не съвсем. През 358 дни мисля, че съм свободна, през 7 наистина съм.
Не нося дрехи. Не нося мисли. Не мечтая за нищо. Бягам боса по горещ пясък. Плувам гола сред малки медузи. Уча се да не говоря. Ям праскови, толкова меки и сочни, сокът им потича преди да ги отхапя. След това цялото ми тяло лепне от захар, от жега. Рисувам върху плоски камъчета. Пак бягам, пак плувам, не говоря. Или просто сядам на пясъка и гледам морето. Понякога в далечината виждам делфини. Понякога забравям коя съм и просто гледам водата.
През нощта спя под звездите. Завивам се с дебело зелено одеяло и притежавам небето, докато не заспя. Всички звезди са мои. Трябва да намеря тези, които падат. И да ги върна обратно.
През 358 дни съм малка бяла лилия. За 7 дни разцъфвам.

Синя къща до езерото

Мечтая си за синя къща. Ще бъде близо до езерото, на онова място, което ми беше показал. Малка скоклива къщичка с остър връх. Тъмни керемиди. Много прозорци, много и големи, за да пропуснат всичката възможна слънчева светлина. Малка веранда с два дървени стола, място за градина със зеленчуци и гараж, в който ще крием стар ръждясал мотор.
В къщата ще е светло и ще мирише на люляк. Ще съберем всички книги, които сме събирали, ще подредим дърва до камината, ще напълним купа със зелени ябълки. Ще има мек килим, на който кучо ще спи, докато ни няма. Иначе ще спи при нас, в голямото дървено легло с чаршафи на цветя. Ще танцуваме понякога, ще разглеждаме снимки и ще си правим чай, в нашата малка синя къща.
В градината ще има босилек и пресни домати. И завъртяни тиквички и ярки оранжеви моркови. Ще има малки бодливи краставички и лук и салата И някакви билки и треви, които сега не знам, че съществуват. Ще се науча да се грижа за всяко растение и ще им разказвам понякога разни минали случки. Кучо ще помага, в градината всичко ще правим заедно. После ще се връщаме в кухнята с купа, пълна с пресни зеленчуци. Всички готварски книги, които ще стоят подредени там, ще са вече излишни. Ще знам всяка вкусна рецепта, всяка нужна подправка, тайната съставка също.
Ще четем книги, много книги, както винаги. Любимите ще подредим в библиотека, другите - в таванската стая. Ще играем Монополи. Ще снимаме, ще имаме безброй снимки по албуми и по стените. И картини. И кръгъл часовник с тънки стрелки. През пролетта - ваза с жълти лалета. През есента - купа със сушени плодове. През лятото ще правим любов до езерото, през зимата - до камината.
Понякога ще бягаме далече. И аз, и ти. Но винаги ще се връщаме обратно в нашата синя къща до езерото.

Съботно-неделно.

Искам да е събота вечер. Да си направя черен чай с мляко и мед и да го сложа наблизо да изстива. Да се завия с меко одеяло, най-добре зелено, и кучо да дойде да легне при мен. Ще си взема книга, някоя с дебели корици, за да не се притеснявам, че ще ги огъна. Ще пусна музика, но много, много тиха. Почти няма да я чувам, но ще знам, че я има. Ще прочета няколко страници и ще се унеса за малко, може би час. После ще се събудя, кучо ще гледа сънено, и ще се върна обратно към книгата. Чаят ще е вече изстинал и ще го изпия на един дъх. Най-добре навън да вали, звукът от барабанещите капки да се слива с тихата музика и с отгръщането на страници. По някое време може би ще стана за малко, кучо и той ще се размърда. Ще идем до хладилника за малко малини. Той не ги обича, но все пак ги хапва от любопитство. После ще се върнем обратно при зеленото одеяло, ще се завием и ще заспим.

В неделя сутрин Той ще се е върнал. За закуска - палачинки.

Макиато

Пия карамел макиато и гледам през прозореца. Рядко гледам през прозореца. Още по-рядко пия кафе. Днес е една такава странна неделя.

Той още спи. Винаги си ляга по-късно и става по-късно от мен. Чувам как диша, бавно и спокойно, вероятно сънува сън в който ме няма, и се губи някъде в съня си.

Слънцето се показва за секунди, осветява стаята и пак се скрива зад облак. Прехвърча сняг. Тихо е, толкова тихо, колкото само в неделя сутрин може да бъде.

Имам сто и една причини да пия чай с мед, а пия горчиво кафе.

***

На вратата брава няма, ще я нарисувам от тебешир. Ти влез тихо и заключи отвътре.

***

Ще дойда бързо, за малко. Ще ти донеса лицето, което припознаваш и тялото, което преодоляваш с други. Същото ще искам. Няма да ме посрещнеш на вратата. Няма да светнеш лампите, няма да има свещи. Ще пушиш до прозореца, карираното перде дръпнато встрани. Стаята, димът, книгите по пода... както всеки път. Устните ти горчиви, както винаги. Нищо няма да ти казвам, само ще искам, само ще давам. На пода, на дивана, в банята. На прозореца. Може би до леглото. Както винаги. Ще крещя, защото не искам, и ще шепна, защото го правим. Ще спра времето за малко, за да видя лицето ти на синята светлина от прозореца. После ще го пусна, ще затворя очи, и ще полепна по ръцете ти.
На тръгване ще запаля цигара, до прозореца. Тялото ми настръхнало, не от студа. Ще ме попиташ защо пуша. Аз ще мълча. После ще се облека и ще си тръгна. Театрално и драматично, сякаш за последен път.

Пак ще се върна, както всеки път. Не знам кога. Ти само дръж цигарите до прозореца.

Три

Когато за първи път ти кажа, че те обичам, не ми вярвай. В сладък екстаз мислите ми вървят в друга посока. Думите се изплъзват по-скоро като благодарност за хубавата нощ, отколкото като признание. Не им вярвай. Цялото ми тяло ще е отдадено на теб в този единствен момент, но съществото ми ще е другаде, далече. Ще кажа "обичам те", за да ме целуваш още, за да ми даваш от твоя дъх и да вземаш от моя, за да сме заедно докато слънцето се покаже. На светло надали ще те обичам, затова не вярвай.
Втори път ако ти кажа, пак не вярвай. Бъди мнителен; кой се влюбва от втория път? "Обичам те" ще кажа, за да те видя объркан, за да се усмихнеш неспокойно, без отговор, за да се притесниш и да потрепнат пръстите ти върху кожата ми. Онзи сладко-горчив момент, когато не си сигурен, дали си наясно със себе си, дали момичето в леглото ти е момичето в сърцето ти. "Обичам те" само за малко, само малко любов вместо секс, само докато нощта си отиде. Но ти не вярвай.
Трети път ако го кажа, ще те гледам в очите. Ще съм там, където трябва, ще знам всичко и ще нося смисъл. Третият път винаги е истина.
"Обичам те", обичай ме и ти. От първия път.

***

1. Погледът му е ясно фиксиран върху мен. Крия се между редовете на книга, но и аз и той знаем, че не чета. Лицето му е красиво, успях да видя, преди погледите ни да се срещнат и аз да отместя моя. Очите му са настоятелни, усещам ги по раменете си, по пръстите, които държат книгата, по гърдите си, по цялото тяло. Изучава ме бавно и премерено и ме кара да обръщам внимание на движенията си, да не се издавам, притеснява ме. Поглеждам го за секунда и съм сигурна, че ми се усмихва, но връщам поглед в книгата си и се загубвам в жълтите страници. Не съм сигурна, че го искам. Не съм сигурна, че мога да се преструвам на сама, когато съвсем не съм.

Дели ни само празна маса, и вероятно няколко светлинни години, но той бяга бързо, готов е да ме стигне, може би да ме изчака. Погледът му ми тежи, изморява ме и редовете се преплитат по страниците, светът изведнъж става тесен и вдигам очи за по-малко от секунда. Неговите - върху моите. Казват ми да си тръгнем заедно, да отидем някъде, където да мълчим, но само двамата, някъде, където не само очите ще изучават тялото.

Цялото кафене утихва, сякаш за да чуе мислите, които си разменяме, и аз пак отмествам поглед. Аромат на "английска закуска" с мляко, на объркани мисли и онази остра миризма на жажда за приключение. Мога да стана, да ида до него и да го хвана за ръка, докато всички в кафето ни гледат. Мога да тръгна с него, да лежим на тревата и скоро да открием, зе освен телата ни, които пасват като парчета пъзел, няма нищо, което да ни свързва. Мога и да го погледна още веднъж, да се усмихна и да избера да бъда цяла.

Продължавам да разлиствам страниците от книгата, въпреки че ми е трудно да се съсредоточа върху думите. Погледът му още усещам по себе си. Нетърпелив да разбере какво ще му отговоря. Допивам чая си спокойно (все още с премерени движения), отмятам косата си назад (очите му - по шията ми) и ставам. Кафето - тихо, погледът му - тежък. Очите ни се срещат, за секунда аз му казвам "В друга вселена, може би", той ме пита "Какво й има на тази", аз не съм сигурна, че в тази това е позволено, увивам шала около шията си и излизам. Въздухът навън е леден, ръцете ми бързо изтръпват и книгата се изплъзва само след няколко крачки напред. Навеждам се, за да я вдигна, и той е там, до мен, наведен за същата книга, очите му - бистри и ясни на дневната светлина.

- Мисля, че си любов. - казва ми. Гласът му твърде тих за мъжественото му тяло, но все пак някак успокояващ и различен. - От пръв поглед.

- Мисля, че трябва да се прибера сама. - казах му. Той погледна заглавието на книгата, която току-що беше вдигнал от земята, и ми я подаде. Пръстите му съвсем леко докоснаха моите, очите му сякаш се опитваха да обходят цялата картина, за да я запомнят по-добре, устните му в лека усмивка.

- Ще те видя пак. - каза ми и продължи напред по заледената улица, по която и аз трябваше да тръгна. Стоях там, на празния тротоар пред кафето, и бях сигурна, че е прав.